pandazavur´s world

Късче Удсток в Берлин.

2012-02-05T13:50:00.002-08:00

Source: http://joshualightshow.com/

Единственото, което топли сърцето в ледените февруарски дни в Берлин са фестивалите Трансмедиале и Берлинале.
И тази година не стигнах до нито една от лекциите на Трансмедиале, но затова пък вчера посетих третата вечер на Joshua Light Show.
Трябва да си призная, че вече до такава степен съм свикнала всички визуализации на концерти и партита да бъдат дигитални, че вчера ми беше трудно да повярвам, че показаното на сцената се случва напълно аналогово и то в реално време.
Показаното те отвеждаше в луди психеделични светове и то само с помощта на разтворени във вода боички, фолиа, мъниста и няколко инсталации от огледала. Визуализациите бяха съпроводени от Manuel Göttsching, създател на Ash Ra Tempel.
Най-вълнуващата част от вечерта беше след края на представлението, когато публиката можеше да влезе зад сцената, да разгледа джаджите, с които се правеха визуализациите и да разпитат екипа как се правят отделните ефекти.
Няколко думи за крюто на Joshua Light Show. Проектът става известен през 68, когато продуцентът Бил Грахам ги кани в своя проект Fillmore East.В така наречената църква на рок&рола Joshua Light Show взимат участие в концертите на имена като Frank Zappa, Janis Joplin, The Grateful Dead, The Doors, The Who, Jefferson Airplane и Jimi Hendrix. Повече от 40 години по-късно крюто все още пълни залите. Вчера организаторите на Трансмедиале казаха, че са им трябвали 2 години, за да уредят идването на Joshua Light Show в Берлин.

Story about tolerance

2011-12-03T08:14:00.000-08:00

">
I have always loved cartoons and it was a real pleasure yesterday to watch one of the most astonishing cartoons I have seen recently - Le chat du rabbin.
The action takes place in Algiers of the 20s. The main characters are a Sephardi rabbi and his cat, which suddenly starts talking after eating the parrot of the rabbi and expresses its desire to convert to Judaism. As it turns out from some other comments on IMDB the director of the movie is a Jew. That explains the strong Jewish connection in the movie. The Sephardi rabbi is a symbol of tolerance that we would like to see in more rabbis nowadays. His best friend is the Muslim sheik Mohamed, who is depicted as well as incarnation of religious tolerance. The rabbi has no problem to go to the orthodox church, when he has to.

The only people, who disturb him are the arrogant French colonialists, who have their own cafes forbidden for Arabs and Jews. The colonialists are also a symbol of the overwhelming bureaucracy that bothers the rabbi. Bureaucracy that borders almost with bullying. Thus the rabbi has to make a French language exam (dictate), in order to be certified for a rabbi of the municipality, even though he is leading this municipality for 10s of years already.
The movie mixes up also other motifs - all of a sudden a young Russian painter appears in the movie, explaining that he is running from the Russian revolution. His dream to find Jerusalem is bringing together the rabbi, his friend the sheik, the Russian painter - who is somehow resembling Chagall (also the name of the ship with which he is coming to Algiers is called Chagall) and a rich Russian exile, who still cannot understand how God can permit the killing of his tsar. This funny band is crossing the whole Mama Africa seeking for the Jerusalem. The journey across is depicted in one of the most stunning drawings of the African continent I have ever seen - the desert, the savanna, the jungle everything is animated with such a love. Finally the groups finds the golden city Jerusalem, however they have to remain disappointed - the inhabitants are kicking the foreign people out of the holly city. Maybe this aggression should be a hint for the situation nowadays between the Israel and its neighbors - mistrust everybody, tolerate nobody.

"A Dangerous Method"

2011-11-16T14:11:00.000-08:00

От онзи далечен София филм фест, когато в зала 1 на НДК гледах за първи път "Спайдер", Дейвид Кроненберг си остава за мен един от най-поразяващите режисьори в киното. Последният му филм "A Dangerous Method" може трудно да се сравни със старите му шедьоври, но топлата връзка със "Спайдер" е темата за психическото разстройство. Всъщност на фона на останалите филми на Кроненберг, "A Dangerous Method"носи в себе си нещо почти тривиално - опит да се направи биографичен филм за връзката между Фройд и Юнг, която еволюира във филма от приятелство, през връзка между баща и син, учител и ученик и накрая се разпада в момента, в който Юнг решава, че Фройд го третира просто като свой пациент. Филмът е лишен от онази силна психологичност, която кара зрителите на старите филми на Кроненберг да изтръпнат. Може би след толкова много психологизъм режисьорът иска да отдаде с този филм дължимото на онези, които са го вдъхновили индиректно за по-старите му филми. Отчасти обаче биографичният елемент на филма също го отдалечава от характерния за Кроненберг стил. Прави филма с други думи прекалено реалистичен за него. Психозите, желанията, драмите на героите са много по-реални от другите му филми. Макар че Keira Knightley дава всичко от себе си в ролята на Сабина Шпилрейн, образът остава някак недоразвит. Кроненберг се опитва да създаде симетрия във филма с първата и заключителната сцена, както и с двете раздели между Шпилрейн и Юнг, но и този похват не е развит докрай. На мен лично ми се стори, че разясняването на противоречията в теориите между Юнг и Фройд е доста оскъдно. Филмът можеше да понсе малко по-дълги и задълбочени диалози между двамата. Освен това е малко странен фактът, че се прави филм с идеите на Фройд с главен герой в него Юнг. С други думи филмът си заслужава, но в никакъ случай не може да се определи като шедьовър.

"Mr . Diankov, are you a chicago boy?"*

2011-11-07T15:08:00.000-08:00

През последните седмици и месеци отново се зареди един наниз от събития и някак си за пореден път не ми остана време да пиша за всяко от тях по отделно.
Макар и постфактум искам да скицирам лекцията, която С. Дянков изнесе пред форума за българско-немско приятелство в четвъртъка преди първия тур на изборите. Споменавам тази среща най-вече, защото тя беше един прекрасен пример как ГЕРБ разказва приказки от Хиляда и една нощ в навечерието на изборите.
Лекцията сама по себе си не беше нищо особено. Предполагам, че всеки бивш служител на Световната Банка може да изнесе такава. Дянков на няколко пъти изчетка България, обеснявайки колко по-спестовна е от южната си съседка и как е уволнил с идването си на власт 15% от държавните служители. Посланието беше, че ако Гърците следват нашия светъл пример, след няколко години ще цъфнат и вържат. Не пропусна да каже и как държавата стяга колана и как се инвестира повече от предишни години само в здравеопазване. На въпроса на един слушател как мисли да модернизира държавата без инвестиции в инфраструктурата, той отговори, че поради страстта на министър председаля да реже лентички на всеки километър магистрала, наистина му се налага да мисли по въпроса, но увери присъстващите, че европейските фондове ще платят този лукс. Май беше пропуснал, че наскоро пак гръмна скандал, че комисията няма да отпусне субсидии за всички планирани километри. Беше забележителен фактът, че в публиката имаше няколко стари германци (един бивш посланник и един по тона му явно изпатил си от родината бизнесмен), които поставиха под съмнение казаното от Дянков със забележката, че в България човек не може да има вяра на никого. Бизнесменът накрая зададе риторичния въпрос дали валутният борд все още е в сила. Дянков побърза да го увери, че си е на мястото, а и там ше остане, защото българите може да нямат довери на църквата, полицията и политиците, но се кълнат в борда си. Трябва да се отбележе и, че Дянков очевидно не беше запознат с икономиката на Гърция, защото според него там друг икономически продукт освен туризъм и корабостроене няма. Явно не е наясно, че най-голямото перо в гръцката икономика идва от така наречената генерика (фармацефтична индустрия)

* Въпрос зададен от един от присъстващите.

Беглика фест - mission possible

2011-08-31T10:09:00.001-07:00

По принцип никога не пиша за лични преживявания на този блог, но си прекарах толкова разкошно на тазгодишния Беглика фест, че просто не мога да пропусна да напиша няколко похвални слова за събитието.

На първо място искам да похваля организаторите. Като изключим, че онлайн резервацията за автобусния ми билет не беше отчетена в системата всичко останало мина по мед и масло.

Автобусът от София тръгна на време от стадиона и по-важното стигна на време.На пръв поглед идеята да не се допускат други коли от тези на организаторите и участниците отвъд паркинга на фестивала функционираше перфектно. Местата предвидени за къмпинги бяха перфектно подбрани. Програмата се движеше почти по план. Подборът на концерти и други събития беше много сполучлив. Особено се открои немската група Kosmo Koslowski , които направо наелектризираха публиката.

Поляната, на която се проведе фестивалът тази година беше много по-просторна и подходяща от тази, на която се проведе фестивалът през 2008. Всичко беше много по-концентрирано и лесно за намиране, а не както беше през 2008, когато част от събитията бяха скрити по храстите ;-)

Публиката също се различаваша доста от тази през 2008. Правеше впечатление наличието на много чужденци и млади двойки с бебета и деца. По моето субективно усещане посетителите тази година бяха по-малко от 2008. Може би греша за броя на посетителите, но се надявам организаторите да не са на загуба и да продължат традицията на фестивала и през 2012.

Ами това е кратката ми сводка. Надявам се догодина отново да се насладя на лудия drum circle, йогата на смеха и гайдарите под звездите, а за лека нощ да пусна една плаваща свещ по лунната беглишка пътека.

2011-08-11T13:32:00.000-07:00

picture:dapd, (copied from taz.de, 11.08.11)

Do you remember the movie „Children of Men“? When the movie was over the only one thing I was able to say was “What a Hollywood bullshit?”

Well the last days I am no longer sure that it was such bullshit, not because of the ideas that have been claimed there, but because of this mindless and stupid aggression, looting, chaos and riot bands that were coining the movie. Well, no need to wait until the 2027 – the chaos is there right now– on the streets of London, Birmingham, and Manchester… It came as a shock – all of a sudden in a situation when actually the world was dealing with another huge issue – the double dip recession. Right now all agenda setters are confused what to put on the first page – the financial big dipper or the British riots or maybe the famine in Somalia. Somehow all these events are writing history right now and somehow nobody knows what will come out of this situation.

In the last days I was closely following the reportage in UK. The main tenor of the coverage was coherent with my own opinion to the things that are happening there – brainless, senseless aggression of bored youngsters, who have no role models, no authorities to step in their lives. Indeed there are plenty of comments that are claiming that the whole situation was provoked by the lack of perspectives for the youth – no jobs, raising university fees. There were even voices blaming the current budget cuts in the social sphere for the riots. Well I tend to blame also such social factors when something like this is happening, but in this case it is so obvious the social causes are just an excuse for looting and robberies.

This is the fundamental difference between these protests and those in the Middle East. The Arab youths went to the streets in the name of freedom and democracy. Also their lives were coined of lack of perspectives, but they were protesting and fighting against those, who have stolen their future – namely the fabulously rich dictators governing the countries. In the case of UK all these teens and young people on the street do not know even what they fight for – the main goal is to steal a plasma TV or expensive pair of training shoes and if possible to do that from those, who are at least protected – the small shops in the neighbourhood. I was listening to a reportage of BBC from the streets of Hackney. The journalist was asking two girls, if they were out in the first night of the protest. They replied positively and even were cheering what has happened. The journalist was telling them that they were actually damaging the livelihood of the small businesses in their community. Their reply was – well these people are rich and they deserve to be looted. This interview made me shivering. Also during the looting of the Jewish shops before the outbreak of the II World War young people were involved, who were completely sure that the Jews deserve to be robbed, because they are rich. What does this mean? That we haven´t learned from history? That our society has not even made one single step forward, even if we claim what a huge progress we have done in the last years? There are still wide masses of people, who are simply brainless and do not question the things that they do, the things that they hear, the things that they see… This is scary….very, very scary

There is also another aspect in this story. In fact the people rioting on the streets were mostly from the black community as well as low class white English people. Asian and Arabic people were there rather to protect their properties and not to loot. Again on BBC I have heart that there were two reasons for that – on one side right now is Ramadan and the Muslim families are mostly together, on the other side the Muslim parents are far more authoritarian than the parents in other cultures nowadays. I have to say that even in the terms of the tragedy in Birmingham the Muslim community was that trying to stop any further violence. The taxi driver has been quoted in the Guardian: "Everybody says to their sons: please don't start another riot. People don't want trouble any more. I just say we want peace, peace, peace."

The mourning father of one of the killed man in Birmingham said:

All this is going into one direction. Nobody wants the brainless riots from the last weeks to merge in racial riots. No normal person needs it – maybe some bored teenagers, who are looking for some fun and adrenaline this summer do, but nobody else. This people live in the same neighbourhoods, their kids go to the same schools, and they have lived together and want to continue to do so.

When I was reading all this I was wondering why the police on the island is somehow so invisible. Maybe I am used to German style demonstrations, where the policemen are everywhere. Every 1^st of May the water cannons are ready to intervene any time, hidden in the side streets of Kreuzberg. I do not say that this is good especially in Germany where the people go to the streets to demonstrate for some real cause, but like that all people who are there not for the peaceful and constructive demonstration will think twice before starting looting and rioting. In Germany the police do not think 4 days, if they have to do it or no. They just do it with all positive or negative consequences. And to be honest in this case I think the British police should have done the same in the very beginning, maybe this way the riots would have been stopped on this very first day in Tottenham and the men from Birmingham would have not been killed while trying to protect their businesses – a job that should be done actually from the police.

"Wir riefen Arbeitskräfte und bekamen Menschen..."

2011-08-04T05:47:00.001-07:00

picture: filmjaeger.de

Често съм описвала начина, по който се чувствам в Германия като глобална форма на номадство – не се чувстваш никъде вкъщи – нито в Германия, нито в България.

Точно поради тази причина в края на филма “Alemanya – Willkommen in Deutschland” пакетчето ми с носни кърпички беше на привършване.

За първи път попаднах на Alemanya в програмата на Berlinale 2011.Трябва да си призная, че тогава малко го подцених. Реших, че не си струва реденето на поредната 40минутна опашка, но в неделя се оказа, че тотално съм подценила филма.

Историята е проста – малкият Ценк се сблъсква още на 6 години с въпроса дали е турчин или немец. Той е от така нареченото трето поколение турски имигранти. Дядо му идва като гастарбайтер в Мюнхен, където след време се ражда баща му. Бащата на Ценк, роден и социализиран в Германия, изживява същински шок, когато дядото на Ценк съобщава, че е купил къща в Анадола и очаква цялото семейство да му помогне с ремонта.

Филмът проследява историята на семейството от заминаването на дядото Хюсеин и пристиганенто му като 1.000.001 гастарбайтер в Германия, през тоталната криза на идентичност на Хюсеин, когато след дълги години, той и жена му получават право на немски паспорт, до завръщането на цялото семейство в Анадола, което се превръща и в последното пътуване на дядото Хюсеин, който сякаш се завръща в Анадола, за да умре на родна земя.

Нека си го кажем директно – филмът няма претенции да обесни причините или проблемите на имигрантите в Германия. Той представя дори по-ското един положителен пример на едно интегрирано турско семейство в Германия. Истинската стойност на филма е неговата емоционалност. Както каза един приятел „Филмът докосва душата на имигранта“ и то докато същият този имигрант се превива от смях, докато филмът си играе с предразсъдъците, като този, че в Германия се ядат само картофи.

Дими Паница - in memorial!

2011-07-30T06:25:00.000-07:00

Днес си отиде Дими Паница. И както написа mapto, най-достойният начин да се почете паметта му е делото му да бъде продължено.
За мен Дими Паница ще остане една от малкото неопетнени обществени личности на българския преход, знакова фигура за прохождащото гражданско общество от началото на прехода. В периода, в който фондация в България беше мръсна дума, Дими Паница постигна много с десетките си инициативи - съучредител на Американския университет в Благоевград, инициатор на превенции за наркоманията, стипендии, издания посветени на гражданските права. А черните станции от блоговете, които изпълзяха и започнаха да го обвиняват в антибългарщина, ще посъветвам да насочат енергията си към по-конструктивни неща, вместо да се самоизяждат от злоба, защото точно това е онази злоба, която дърпа България вече 20 години назад. Мир на праха му.

"today is a fantastic day for Britain"*

2011-07-10T10:54:00.001-07:00

През последната седмица медиите и доверието в тях бяха разтърсени от поредния голям скандал - подслушването на мобилния телефон на отвлечено преди няколко години момиче се оказа само айсбергът на една дълбоко покварена практика на част от репортерите на News of the World. Оказа се, че вестникът е работел с детектив, подслушващ телефоните на роднини на загинали в Авганистан и Ирак войници и жертви от атентата в лондонското метро през 2006. Скандалът се разрастна дотам, че беше замесена и британската полиция. Оказа се, че членове на вестника са платили 100.000 паунда на полицаи, за да им посочат правилните жертви за бъдещо подлушване.
Скандалът започва да взима вече първите си жертви: най-старият британски таблоид се сбогува днес с читателите си, медийната империя на Рупърт Мърдок е подложена на кръстосан обстрел, а дори и Дейвид Камерън попадна в мерника на критиците заради назначението на един от бившите главни редактори на вестноика за свой медиен стратег.

Започнаха спекулации, че Мърдок е погребал толкова светкавично News of the World, за да направи място на едно бъдещо неделно издание на Sun. Паралелно с развихрилия се скандал, Мърдок се опитва да финализира сделката за BSkyB и така да стане 100% собственик на Sky, така че може би решението му е било продиктувано от страха да не застраши сделката. На каквото и да се дължи то, скандалът с таблоида е добът повод да се замислим каква всъщност е изконната функция на медиите и защото направеното от News of the World е толкова гадно и противно.

На всички е ясно, че аудиторията на медиите е крайно хетерогенна - разликите са демографски, културни, географски. Хора с различно образование, интереси, от ралични социални класи консумират медии,които отговарят на техните потребности да бъдат информирани и забавлявани. Ролята на държавата в тази схема е да осигурява плурализъм на медиите чрез различни механизми за регулация и политика, която да насърчава този плурализъм. От позицията на човек, който и до ден днешен не разбира какво намират хората в издания като Bild или Sun, все пак съм на мнение, че тези издания имат място под слънцето наред със сериозни медии като Die Zeit, Economist или BBC. Все пак нали това е идеята на демокрацията и свободата на словото като една от основните еманации на демокрацията.
НО демокрацията и свободата на словото не само дава, тя и изисква - изисква елементарна журналистическа етика, която се изразява в уважение на читателите ти и хората, за които пишеш. В медийното право има различни степени на публичност на една личност, които дефинират правото на журналистите да излагат факти от личния и живот в медиите. И точно тук е разликата в личности като кралското семейство на острова, които са по презумпция публични личности и жертви на отвличания или членовете на семействата на отвлечени войници - те не са публични личности и като такива по никакъв начин не бива да стават предмет на папаращина или излагане на чувствата им в медиите без тяхното съгласие.

Спазването на тези правила са елементарно спазване на кодекса на цивилизовано отношение между хората и това важи и за журналистите, чиято основна функция е да информират, възпитават и забавляват, а не да воайорстват и манипулират. Защото манипулацията е за пр специалистите, а воайрството за бедните духом. Само спазването на една безпрекословна журналистическа етика ще спре падащото доверие в журналистите. Защото иначе ще се потвърди мисълта на Киркегор: По-добре е дъщеря ми да стане проститутка, отколкото синът ми журналист.
*tweet from George Michael

Everybody in the luna park!

2011-05-30T08:08:00.001-07:00

To whom does the city belong? Who has the right to decide about areas that were public spaces for far more than 20 years- the citizens, the investors or the municipality? Can a public space that has been a recreation area ever since 1900 become all of a sudden a luxury housing complex or a park house? What kind of recreation areas deserves a city like Berlin? What would it take to get it? Looking for answers HAU (Theater Hebel am Ufer) has organized the event “Luna Park Berlin”, which took place in the last weekend of May in the former Spreepark in Plänterwald.

It has been ten years since the former owner (Norbert Witte) got bankrupt and the park has been abandoned. Witte took what he was able to load from the park into a cargo ship and left to Peru in an attempt to open a new Luna Park there. However, he and his son mixed up with drugs dealing and both ended up in jail – Witte Senior in Germany and Witte Junior in a notorious Peruvian jail. The full story of Norbert Witte can be seen in the movie “Achterbahn” (2009).

Ever since then the whole former park area was closed. Of course, you were able to get into it illegally, but there was security watching for “housebreakers”. Currently there are a couple of plans how the whole area should be reused in the future. The recent one is to build a park house for 900 cars there and the municipality will implement this plan, if an investor wins the pitch. The main objective of the event last weekend was to tackle the issue: does the municipality have the right to do so, without taking into account the desires of the local residents.
In order to understand the complexity of the issue one should take into account all changes Berlin has been through in the last 20 years. All of them lead sadly into one direction – gentrification of the city. All of them have been implemented without taking into account the wishes of the local people. I have gathered a short list of places that have changed their faces within the 3 years since I am in Berlin. The occupied houses (Liebigstr14 & Brunnenstr. )- no man´s land in the 90s, they belong now to investors, who have kicked out the residents, in order to make their investment pay back. Beach bars such as Bar 25, Kiki Blofeld, clubs such as Maria am Ostbahnhof have been or will be closed and destroyed this summer, in order to make place for the so called Media Spree or other building projects. The question about the future of Mauerpark (there are existing plans to build flats on the place of the flea market) and Tempelhof are still in the air. The old radar station next to Teufelsberg can be visited now only with guided (paid) tours. Only last summer you were still able to get through the damaged fence. The building of the CO Gallery – art exhibition area in the former post station, Mitte at Oranienburger Str. - has been bought by an Israeli investor and supposed to be closed in the nearest future. The building will be renovated and turned into luxury shops and a hotel.[1] This list can be prolonged into infinity. (!!!) I want to stress once again the fact that this has happened only within less than 3 years.

The old Spreepark will be most probably added to this list of old Berlin jewelry, for which one day I will be just telling legends to my guests. “The horrible office building on the river side used to be a beach bar” or “The lofts over there used to be one of the most vivid flea markets in Germany.”
I can understand the viewpoint of the local governance – Berlin is a very poor city, with lots of debt, so the easiest way to get some money is to sell all these abandoned spaces to investors, who will make from them part of a sparkling city that attracts older richer tourists, who themselves bring money into the city. But is it also the wisest way?
The question is what will happen with a city that tries to leave behind its own authenticity and charm and get into the shoes of other cities. Until now one of its main focuses as a touristic destination was exactly the underground flavor and all these abandoned free places, which were focal points for all young people all over Europe. The city has neither this romantic flavor that Paris has, nor the aristocratic look of London or the coziness of Amsterdam. Berlin is not a chilled and timeless city like Barcelona or Lisbon. It has a hard time rebranding itself as a culture capital of Europe, but this is not the high class culture of Vienna that brings the money of the old culture snobs.

The strengths of Berlin are different: It has played a very important role in the history of the XX century, which is really attractive for many tourists, who are contemporaries to these times. The city can offer in-depth insight in the communistic past of Europe without any need to go far away to Russia or Eastern Europe. Besides that life as tourist in Berlin is hilariously cheap. But there are also lots of irrational reasons for its popularity. Berlin is just cool – cool because of its underground culture, because of its occupied houses, because of the radar station on Teufelsberg, because of Maria am Bahnhof, Mauerpark etc. I want to quote here the flyer for the Spreepark event: Berlin is for many young people something like a big luna park. People are coming to Berlin to queue for two hours in front of Berghain in the Mid-winter or just to go to Mauerpark, because friends of them have given them “this list” of insider must see underground spots ;-) The problem is that this list is getting shorter and shorter as the list of refurbished buildings and areas is getting longer.

One day the city government will regret that and even more they will regret that they have missed the opportunity to add Spreepark (one of the last such places in the more or less central part of Berlin) to the list of cool spots that makes Berlin the city u love!

[1] The negotiations with the investor are still running. The aim is to prolong the rental period of the gallery by 2012 or even to let the gallery buys from the investor the part of the building, where the gallery is situated right now.

tt11

2011-05-18T14:23:00.000-07:00

© Berliner Festspiele/ tt11

Около ограничения ми до 3 вечери седмично престой в Берлин, ме обхвана нетърпеливо желание да черпя с пълни шепи от живота в the big B. Не че не го правех и преди това, но напоследък се старая да не минава и седмица без културна програма. Така миналата неделя попаднах на ежегодния фестивал - Theater Treffen - нещо като местните Аскери. Целта обаче е в рамките на 2 седмици да се покажат най-добрите 10 немски постановки за изминалата година. Цялото представяне е съпроводено с редица дискусии и партита. Изобщо в сградата на Berliner Festspiele се създава една лежерна арт обстановка, която има почти трийсетарски привкус.
Предвид факта, че в Германия театри има в изобилие и навсякъде, журито на фестивала минава през доста турбулентна година, преди да се спре на десетте постановки. Забележителното е обаче, че повечето представления са от малки театри - като този в Оберхаузен, откъдето беше и театъра - Nora oder Ein Puppenhaus, който гледах. Спорно е дали с избора на постановки от по-малки театри журито се опитва да оправдае правото им на съществуване или наистина се действа по обективни критерии. Факт е, че в Германия има разгорещена дискусия за субсидиите на театри и опери в някои средноголеми немски градове.Дискусията се върти около разходите на тези театри и субсидирането им с пари на данъкоплатеца.

Cruel Intentions

2011-05-16T14:08:00.000-07:00

От вчера едно от доминиращите световните новини събитие е скандалът с шефа на МВФ - Доминик Строс-Кан.
За нула време новината набра скорост и днес беше дори на път да провали заседанието на МВФ заради ареста на Строс-Кан в Ню Йорк. Заради предстоящите избори във Франция и потенциалната кандидатура на Доминик Строс-Кан за президент, случилото се моментално промени характера си от жълта в силно политизирана новина. Започнаха хиляди анализи дали обвиненията на камериерката в опит за изнасилване не са просто инсинуирани, за да провалят кандидатурата на единствения кандидат, който може да измести Саркози от президенския пост. Това съмнение се засилва още повече от факта, че обвиненията идват в навечерието на официалното обявяване на кандидатурите за предварителните избори на кандидата на социалистите, което трябва да стане в края на юни. Тоест партията, чийто кандидат би бил Строс-Кан няма да имат достатъчно време, за да излязат с друг толкова силен кандидат.
Като паралелен сюжет във Франция се появи още едно обвинение в сексуален тормоз от страна на Строс-Кан. Този път от млада журналистка и авторка, която е била нападната от шефа на МВФ, докато е взимала интервю с него за книгата си.
Разбира се Строс-Кан отрича всички обвинения.

Каквато и да се окаже истината, едно изглежда ясно - Строс-Кан е политически труп.

"Face off"

2011-05-05T13:02:00.000-07:00

В началото на тази година прочетох книгата "Три чаши чай", за която и писах преди два месеца в блога си. Не само това, но и на няколко пъти разказвах разпалено на приятелите си за изумителната история на алпиниста санитар, който вместо като покорител на К2, се озовава в ролята на народен будител и построява десетки светски училища в едни от най-затънтените кътчета на Пакистан и Афганистан. След зачестилите истории за фиаското на микрокредитите и компрометирането на редица неправителствени организации, наивно се прехласнах по историята изпъстрена с щипка планинарство и средноазиатска геополитика.
Е, преди няколко седмици и това се оказа "пирамида". Първия пирон в ковчега на достоверността на историята заби един репортаж по BBC, който разказа как журналисти от CBS тръгват по следите на историята на книгата и откриват, че голяма част от фактите в нея са измислени или променени. Така според CBS Мортенсон попада в село Корфе една година по-късно от написаното в книгата, както и че голяма част от училищата, които посторява в момента пустеят. Твърди се също така, че Мортенсън използва част от събраните средства на фондацията за лична облага. Така в един един скандал се преплитат два пласта - този на измислената история и този на твърденията за измама със средства дадени за благотворителност.
В момента Мортенсън преминава през лечение, но е заявил, че при първа възможност ще защити името и каузата си.
Факт е, че каквото и да каже от този момент, името му вече е компрометирано, но поне се надявам да има някакъв логичен отговор на нападките, че е извършил измами със средствата на фондацията.

Citizen Journalism

2011-04-26T13:48:00.000-07:00

Около последните събития в арабския свят "Citizen Journalism" се превърна в едно от най-горещите понятия - редица медии пишат обширни репортажи за новите комуникационни сили - Facebook и Twitter. Не знам дали това е била причината музея на фотографията "FOAM" в Амстердам да направи изложба по темата "Antiphotojournalism", но резултатът е наистина впечатляващ. На два етажа се простира експозиция редуваща снимки на хора станали неволни наблюдатели на епохални събития и коментари на професионални фотографи за т.нар. "Citizen Journalism".
Есенцията от всички интервюта с професионални фотографи е една - Facebook и Twitter - няма да заменят традиционните медии като източник на информция, а само ще ги допълнят, защото докато един обикновен наблюдател може да има веднъж в живота си възможността да заснеме нещо епохално, то репортажните фотографи търсят и се конфронтират непрекъснато с подобни събития, което ги превряща в събирачи на светове.

"Три чаши чай" - книга с Възрожденски дух

2011-03-17T04:53:00.000-07:00

Трябва да си призная, че от доста време не бях чела толка вдъхновяваща книга като "Три чаши чай". Книгата разказва по почти документале начин за живота на Грег Мортенсън, който в рамките на едно десетилетие построява над 100- училища, основно за момичета, на едно от най-труднодостъпните места в света - Северните територии на Пакистан, а по-късно разширява дейността си и към Вахан, Афганистан.
Основното послание на книгата е, че най-ефективния начин да се води борба с тероризма е не с ракети и танкове, а с книги и училища. Най-стойностното качество на "Три чаши чай" е, че тя не просто твърди колко е важно образованието и прекарва читателя през невероятната история на бившия алпинист Грег Мортенсън, но и с реални примери и факти обеснява политическата ситуацията в Хиндукуш, влиянието на религиозните училища - така наречените мадраси, пасивността на местните власти и решимостта на много от местните хора да осигурят достъп на децата си до светско образование.
В резултат, на което втората част на книгата се е превърнала в един политически анализ на корените на войната в Афганистан и последствията от нея. На много места в книгата се разказва за лекциите, които Мортенсън прави в Съединените Щати с цел набиране на средства за нови училища. Там той често пъти чува дори от важни политици във Вашингтон, че на тези лекции те са научили много повече за обстановката в Афганистан и Пакистан, отколкото по време на хилядите брифинги във Вашингтон. Трябва да си призная, че и в моя случай книгата запълни много бели петна в знанията ми за региона.

В книгата има един много силен Възрожденски дух, който кара читателя да потрепери при мисълта колко е важно образованието за тези хора и как те са склонни да дадат всичко само и само децата им да имат достъп до образование. На няколко места се питах къде ли ние българите изгубихме този Възрожденски дух и дали някога ще си го върнем отново или вече безвъзвратно сме го изгубили сред чалга и материализъм.

"Biutiful"

2011-03-17T03:48:00.001-07:00

On Tuesday this week I finally managed to watch the new Iñárritu´s movie "Biutiful".
After reading a couple of comments beforehand and knowing a couple of the old Inarritu movies I was pretty prepared that these will be very depressing 148 minutes. Maybe I was even too good prepared, because after the movie I was not shocked the same way as after Amores perros.
There are some differences between this movie and the older Iñárritu´s movies. In the past he was always creating a couple of main parallel plots (multi-layers) that were independent at the beginning but somehow connected at the end. This time there was one main linear plot that was somehow divided into different stories (maybe too many different stories) that were connected through the character of Javier Bardem, who makes really an amazing role in this movie. At the end of the movie though I had the feeling that some of the stories were not really fully developed.

Iñárritu has succeeded to show the other face of Barcelona that remains pretty hidden for the tourists that drink their sangria in Barrio Gotico and lay on the beach in Barceloneta and feel themselves pretty good depicted in "Vicky, Christina, Barcelona". This is a face full of suffer, illegal immigrants, hidden slavery, poverty, corruption and misery. This is a face, where the lives of the group Asian workers does not have other value than moving them from business to business, in order to make more profits for their "owners". In this world there is nothing such a responsibility and loyalty. Everybody fights to survive in this jungle.Thus the Senegal woman chooses to take the money that the dying Uxbal ( Javier Bardem) is giving to her to look after his two children and she goes instead back to her family in Senegal leaving the Uxbal children without nothing, but their mother with bipolar syndrom and to be honest I was not able to blame her, because the movie was so full of moral and ethical dilemmas that at the end you really do not know what is good and what is bad.

There was one more very impressive thing about this movie - its camera. The way the suffering of Uxbal has been filmed as well as the way Barcelona with its hidden people has been shown was so realistic that it had something of a documentary movie in it.

Liebig 14 forever? Who is next?

2011-02-02T15:10:00.000-08:00

Unfortunately Friedrichshain has lost today (2nd of Febr, 2011) one of its symbols – the alternative housing project Liebig 14. After years of court hearings today the police took over the house.
There are different oppinions, if this was correct or not. If you listen to the Berlin senator of interior affairs these guys are almost criminals because they have changed the locks in the house trying to save their homes from the investor that, so the rumours, own several other buildings at Rigaer Str.. If you listen to my personal oppinion and also the oppinion of the most people in our Kiez, Friedrichshain has lost today a piece of its creative and manifold being, part of its charme and if it goes on like that the neighbourhood will soon lose also the rest of it and will just get the next unified neighbourhood with nice houses and even nices location, but without heart and soul.

Бункерът със сменящите се лица

2010-11-28T12:10:00.000-08:00

Така наречения Борос бункер е изложба за съвременно изкуство в сърцето на Берлин. Екпозицията се помещава в останал от националсоциализма бункер, разположен на няколко метра от Deutsches Theater и Oranienburgerstr. Колекцията има доста ексклузивна политика за посетителите си. Така за да разгледаш експонатите, трябва да се запишеш поне два месеца предварително за определен ден и час.
Логично е при такава ексклузивност (а и при цените на билетите – 12 евро нормална цена) да се очаква някаква почти извънземна изложба. След като обаче днес най-после влязох в това чудо на Берлинската изложбена сцена, доста бързо осъзнах, че стойността на колекцията е преувеличена. Повечето експонати са на съвременни Берлинкси артисти и моето скромно мнение е, че ако не бяха няколкото експоната на Olafur Eliasson - www.olafureliasson.ne това щяха да са 12 хвърлени на вятъра евро.

Истинската стойност на изложбената зала обаче е самото пространство, в което е разположена сбирката. Интересна е трансформацията, която изживява сградата от бункер, през военен затвор през периода на окупацията на Берлин, през склад за южни плодове (т.н. бананов бункер) през времето на ГДР та чак до предшественика на Berghain – клуб Bunker. След като клубът бива затворен поради съображения за сигурност, в сердата на 90те, сградата остава дълго време безстопанствена, докато сегашния и собственик Борос не решава да я превърне в изложбена зала в началото на новия милениум.
Времето ще покаже каква ще е съдбата на тази трансформация на сградата.

Що е то качествена журналистика?

2010-11-20T12:28:00.000-08:00

Днес по време на един обяд в сърцето на Neukölln с няколко приятели заформихме интересна дискусия що е то качествена журналистика. Като навсякъде и в това поприще има различни течения. Тъй като за щастие около работата ми имам абонамент за три от любимите ми публикации - Zeit, Spiegel & Economist, а и чета доста Online от известно време се опитвам да класифицирам различните типове статии, които се появяват там. Тенденцията, особено в Spiegel & Zeit, е все повече статии да представят някаква лична история, като пълнеж на абстрактни теми като нелегалната имиграция на мексиканската граница, проблемът с интеграцията в Германия или финансовата криза. С други думи абстрактната журналистика, включваща само сухи статистики и политически изводи, отстъпва място на някакъв микс между емоционална и абстрактна журналистика. Моля да не се бърка с булевардната журналистика на Bild или 24 часа, която се състои само от емоции.
От известно време чета книгата "Risk" , която обеснява тази тенденция по чисто рационален начин.На когнитивно ниво читателите много по-лесно задържат вниманието си и запомнят статии с емоционална стойност. Чистите числа рядко означават нещо конкретно за широката публика. Те са просто числа без усещане дали показват някаква положителна или негативна тенденция. Разбира се това да обвържеш една абстрактна тема с истински случай прави събирането на информация за една статия много трудоемко. Една уважаваща себе си публикация обаче, дължи това усилие на читателите си.
Дано някога и българските издателства осъзнаят тази широ призната истина.

On the other side of the Earth

2010-11-07T13:53:00.000-08:00

Arrival to the paradies

Bath after lunch

Триумвират по кхмерски

2010-10-15T13:34:00.000-07:00

Това са двата триумвирата, които „колят и бесят“ в Камбоджа – на първата снимка се вижда кралското семейство, което живее в отлична симбиоза с триумвиарата от втората снимка – лидерите на управляващата Комунистическа партия в Камбоджа. Мисля, че аналогията с начина, по който някога бяха изобразявани „бащите на комунизма“ е очевиден.
Никъде не бях виждала страна с толкова много партийни централи. При това, както може да се предположи 80% са на управляващата Народна Партия. Буквално на все километър, независимо дали пътуваш сред оризовите полета или прашните улици на Пном Пен, те причаква по една ламаринена табела с надписа „партийна централа“. За две седмици видях една единствена полуръждясала колиба на опозиционната партия Sam Rainsy Party.

"Българския Лувър"

2010-07-20T10:52:00.000-07:00

Трябва да си призная, че днес чух за първи път за проекта "Българския Лувър". Оставям настрана темата за избора на архитектурно бюро, защотото тази тема със сигурност,ще ни придружава през следващите месеци.
Това, което ме порази на пръв поглед беше името на проекта. Ясно е, че митовете затова колко са интелигентни българите вече са история, но напоследък се питам дали освен това не сме оперирани от всякаква оригиналност и изобретателност, че дори и едно име на музеен комплекс не можем да измислим, а трябва и тук да копираме чуждото. А може би обеснението е елементарно - силните на деня страдат от странен комплекс за малоценност (няма да намесвам Фройд тук) и все им се иска и ние да си имаме днес "Българския Лувър", утре "Българския Рим", а ако се постараем малко и едни "Български Пирамиди" ще си вдигнем....

Първи май - ОЛЕ!

2010-05-02T07:35:00.001-07:00

Всеки знае, че Първи май е международният ден на труда. Грешка...не и в Берлин. Тук това е денят на ежегодните демостарции посветени на безброй каузи - жителите на Кройцберг демонстрират срещу качващите се наеми, неонацистите правят шествие като отговор на забранената за демонстрация в Лайпциг, жителите на Пренцлауерберг, откъдето трябва да мине марщът организират демонстрация срещу шествието, автономните леви се бият с полицията и така демото на синдикатите за минимални заплати остава на заден план.
От 2003 първи май има и още едно значение в Берлин.Това е денят на "Myfest" – музикалният фестивал в туптящото етно сърце на Кройцберг – районът около Коти.
Слушам за този фестивал откакто съм в Берлин, но тази година ми се отдаде за първа година възможност да го посетя. Фестивалът е наистина впечатляващ. Отдавна не бях виждала толкова пъстра тълпа - на Коти един достолепен йога се разхождаше по улицата и правеше сапунени балончета. Майки от южната ни съседка тикаха колички между тъплите еразмуси и растамани, а стари турци с броеници си подвиваха мустаците около щандовете с баклава.
Да се чуди човек как след 20:00 идилията ще се превърне в хаус и ще захвърчат бутилки.
На 20 метра от тази идилия се строяваха цели подразделения полицаи с бутилки сълзотворен газ и полицейски коли, които заглушават сигнала на мобилните телефони.

И така,докато си чакахме картофките близо до Гьорлицър парк и ние неволно станахме свидетели на една мини битка между полицаите и левите. Как се започна, така и никой на разбра, но изведнъж отнякъде се чуха гърмежи, демонстрантите се разбягаха, полицаите, организирани като римски легиони преградиха района и изпуснаха духа на сълзотворния газ от бутилката, така че аз премиерно усетих, що е това да се задавиш не на шега. След това полетяха традиционните бутилки, тъплите зяпачи наизлязоха по балкони, качиха се върху пейките и гледаха сеира. Всичко утихна доста бързо и полицаите просто отцепиха улицата. Няколко типа започнаха да цъкат футбол пред полицаите. Ние си тръгнахме малко след това, но поне във вестниците пишеше, че тази година всичко е било много по-спокойно от миналата и, че полвината от близо 450 арестувани са били неонацисти.
Това , което обаче ме порази за изпроводяк бяха бронираните полицейски фадроми, паркирани в покрайнините на Кройцберг - не искам да знам за какво се подготвяли полицаите.

You know that the polygamy marriage is forbidden in Germany? Ok passed, you are integrated.

2010-04-11T08:19:00.000-07:00

Two years ago, there was a big big discussion about the so called „Einbürgerungstest“ in Germany. I have heard from some people, who were involved with integration at that time that even some the CDU/CSU MP`s, who have insisted on implementing this test in the process for applying for a citizenship would have problems accomplishing it. There were always samples in some online newspapers that I have been clicked at that time just for fun. And then it seemed a kind of ok to me. I took a bit time this weekend – maybe from love to multiple choice questions - to have a look at the whole text – around 300 questions and to be honest I cannot really understand where is the point for some people to visit special classes, in order to pass it.
The test is mostly intuitive. Besides of some questions like the one who is the composer of the Germany national hymn, the questions are rather fair, but those that struck me the most was the nature of some questions. The test is divided in questions for the German state system, the German history and the German society. It is really amazing that one of the main focuses on the first part are questions about the state independence from the religion, as the last part is full with questions, whether polygamy is allowed in Germany and if you might beat your children, if they do not obey you or if they for some reasons chose to marry or live with man, that the parents do not really like.
Well with other words on one side the test is pretty tendentious, on the other side I am not really convinced that questions about polygamy marriage have anything to do with integration ;-)

Revolucion - disappointment pur

2010-02-15T15:17:00.000-08:00

It is really amazing how some directors can underestimate their audience by directing movies such as the Mexican selection of short movies „Revolucion“.
The main topic of the compilation was the Mexican revolution and what is the attitude of the young directors towards this revolution. However the result at the end was really pathetic. It seemed to me that some young directors made their contribution to the yearly Mexican movie challenge. There was hardly any sign of revolution exept for the second movie, where a daughter was transporting the dead body of her father – hero from the revolution – through the Mexican boarder. We had there at least a couple of old fellow, who were remebering the „revolucion“.

The q&a session at the end was also total disaster. It is nice to come and see Berlin at Berlinale time, but when you come there to tell the people that the only one revolution that you have seen in your life time was Mc Donalds and that therefore you decided to send your protagonists there, then your concept sounds a little bit off the mark.Or the other highlight was, as one of the other directors simply told to the public that he used to have small piece of land at the coast and decided to create his own revolution making of of the actors to cut the grass there....real revolution, real art, real modern cinema...

I am a bit sleepy now and I am definitely missing some points, but to sume it up the movie was really weak, chaotic, relaying on nice landscapes and music and showing stories without any meaning.

Isn´t it ironic?!

2010-01-13T03:15:00.000-08:00

Isn´t it ironic, while we are arguing about the performance of Rumiana Jeleva, which was evidently weak for a bunch of reasons, powerful 6,2 magnitude earthquake has hit Haiti and left so far unclear number of victims.

It is quite cynically, but such disasters hit always the weakest. One of the main reasons for that is that they are less prepared for such disasters. Weak governance that leads to weak organization in such cases, comparatively lower investment, if at all any, in infrastructure, colonial buildings that have not been renovated and adapted for any kind of natural disasters in the city center of Port au Prince and 3 million people living in slums in houses made of wood and cheap concrete. Well these are the first reasons that come up to my mind. There are for sure further factors for the disastrous situations, but finally the lives of the victims are irreversible.

We can just hope (even if it sounds naïve) that the learning from this disaster will be taken into consideration, because in this particular case it is not only the nature that has caused so many victims. These are at first place the politicians from many generations that have not taken care for their own people.

12th of December - International Day of climate Action!

2009-12-12T11:29:00.000-08:00

I do not want to hear any single news about Tiger Woods

2009-12-10T14:23:00.000-08:00

In the last two weeks I was really overwhelmed by the news about Tiger Woods and this even without spending a single minute with the most trashy of all media – the TV.
I wanted to sign in my yahoo e-mail the other morning and guess what was the first thing that I have seen there – the picture of Tiger Woods with the headline – „Will Tiger Woods manage to fix his private life?“ As if I do care ...During the day I am usually listening to BBC, where you are used to hard news and analysis, but of course Tiger Wood and his life/wife are very VERY important news, so why do not report about his wife and the assumed car accident, well I got over this one as well, but the story kept following me. I took the metro – just for two stops – and within those two minutes I got my further news update– unidentified woman was taken by ambulance from the Tiger´s home. Well of course this one is breaking news. No matter the victims of the car blast in Iraq...they should have been learnt to play golf.

I asked myself yesterday why the media are covering this story, when there are so many important things to report about. Well there are so many explanations to that that it will take a phd thesis, so. to cut it short – the people need two things – bread and sensations.

Yesterday evening I was listening again to bbc, when the topic of the World Have Your Say was announced. And guess what – Tiger poped up again in my life. To be honest I was first really disappointed that such a respectful media was losing one hour of my and of its time with such a topic, but I´ve decided to give them a chance and I haven´t regret it. The discussion was really furious. The most people felt the same way as me, but actually the main point was not the story of Tiger Woods, but the way people consume news, their hunger for sensations, their rage to the media, if their expectations are not fulfilled and actually I found out that at least most of the listeners of bbc consume news in a very responsible and conscious way and that I was not the only one beeing overwhelmed by the news about Tiger Woods private life.

The whole podcast of World Have Your Say could be downloaded here

Поглед към сърцето на Вселената!

2009-09-09T12:52:00.000-07:00

Gentrify it!

2009-09-08T12:39:00.000-07:00

"The world in which rich rather throw away full plate than risk that poor one would take a bit from it is mad." (unknown leaflet writer at Rigaerstr, Berlin)

These words stroke me today during the demonstration against the next gentrification plan in my district - the new victim is Liebigstr. 14.

Berlin could show every other city in the world what is gentrification in action. The 90s will be remembered with techno, underground and squats (occupied houses). The empty houses were everywhere. They found soon their new tenants, who were not really willing to pay rent or at least not a high one. On the other side they were ready to contribute with their time, passion and vision, in order to create their common living space. The squats were followed by the small alternative bars and cafés, soon came the artists and then at once the districts, which were not at all desired places to live at the beginning of the 90s, became over the night IN and cool. In the first decade of 2000 came the investors and then of course the yuppies. And this was the day, when the squats and their tenants became unwellcome.
Actually this is just a classical description of gentrification.
The gentrification in Berlin is meanwhile one of the most popular reasons for demonstrations and petitions. „ Save Köpi“, „Rigaerstr. 94 bleibt“, „Liebigstr. 14 forever“ are just some examples for threatened by investors squats or houses, where the tenants pay very low rents. Thus the main objective of the investors is to kick out the tenants, to renovate the houses and then to rent them for the five times the current price – as simple as that. And I don´t even doubt that they will find immediately some enough people, who will be willing to pay 700 € for 2-rooms flat there.
The other day I saw a classified ad on our street saying that a young couple is willing to pay 900 € for 3-rooms flat in Fhain....I though to explain them that they are unfortunatelly mixing up Fhain with Schwabing...

Click a tree!

2009-08-27T00:41:00.000-07:00

Just few trees left -
http://clickatree.europa.eu/
or Click a tree at My Space.

Bicycles, Bicycles

2009-08-26T10:48:00.000-07:00

There are nine million bicycles in Beijing, I am wondering how many bicycles are crossing Amsterdam - for sure less. Even though the Dutch city bicycles have become the rolls roys of the bike´s world - noble, oldies look and quite expensive -...well and of course you would need quite good lock for it. Nice article about how much even the Amis appreciate the Dutch bicycles can be found on: http://www.slate.com/id/2225698/

Когато дори и иранците ни задминаха!

2009-06-14T15:00:00.000-07:00

Мисля, че думите са излишни тук - Иран показа през последните няколко дни как се отстоява правото на свободен избор: http://www.zeit.de/online/2009/25/iran-wahl-feature
Само да припомня, че един от малкото коментари за Евроизборите в България в Zeit беше посветен на купуването на гласове. Какво повече да се каже - някои излизат на улицата, ако се подмени вота им, а други не мислят по-далече от поредното кебапче.

Tokyo´s dream

2009-04-05T08:24:00.001-07:00

Since it will take a while, before I find time to describe in details every single day in Tokyo, I decided today to keep it short and just to mark the must-see places there...the rest is not that relevant for this blog and could stay in my paper diary(present from my beloved friend Saori).
Day 3:
Well, this was the day, when we dicided to walk to Asakusa, the neighbourhood that is told to keep something from the ancient Edo spirit. On our way there we walked down the street of the toys with its main sightseeing - the building of Bandai.
Asakusa itself is nowadays „conquered“ by the commercial spirit. There is a huge market place, where you could find all sorts of typical Japanese souvenirs. However it is quite hard to destinguish, which of them are produced in China and which indeedare made in Japan. Well, to be honest in spite of the commerce it is a really nice feeling to mix up with the crowd. The final touch of the market is the so called Asakusa koen - one of the best examples of the harmonic co-existance of the Shintu shrines and the Buddhist temples. The place is a bit touristic and the Buddhist temple was under renovation. However some other small Buddhist temples were opened and I got the chance to see my first Buddhist temple. The next stop for this day was Ginza. According to Lonely Planet the place is proudly reigning alongside 5th Avenue, Beverly Hills and the Champs-Elysées. Well I have never been in the first two, but Ginza seemed to me a bit more crowded and larger than Champs-Elysées. The weather was quite shity, so we just walked a bit in the huge department stores full with French éclairs.(I was really amazed by the French taste for food of the Japanese). It would not be exageration, if I write here that they have more French than Japanese food in the food corners of the department stores. Well appart from this Ginza has to offer a huge amount of luxury stores, one Sony Building (which is far from impressive - just a kind of ordinary showroom - without the famous SONY Aibo.
After Ginza we decided to conquer another neighbourhood - Shibuya. When you go out from the subway there, the first thing you will see will be the famous Shibuya Crossing - the intersection is famous above others with the scene, where Scarlet Johansson spent a while there in the movie Lost in Translation. We were quite hungry so we immediately approached one noodle bar, where I got the choice between three sorts of Ramen - big portion noodles with pork, medium portion noodles with pork and small portion noodles with pork - nice ;-). Well, the brew was not bad, the staff was nice and the prices really reasonable - so, if you are in the pork stuff the place is called Ogawa Bashi and is in one addorable small street just nearby the Shibuya station. The next stop after the noodle bar was one Game Arcade, where we spent a couple of minutes lost in translation trying to figure out, where is the game consile - Street Fighter 4. The highlight of the Game Arcade was one game with Japanese drums, where you were able to play forward only by druming. I really regret I haven´t tryed this one, but at least I played my first Street Fighter 4…Well, this was the end of the night, after the game arcade we took the Yamanote circle Line and moved one day further...

Day 4:
I think we spend at least a quarter of this day in the subway;-).

We went to Ghibli museum, which is in one of the suburbs of Tokyo - Mitaka. The museum is pretty much made for children and was full of them, but even we as 26 years old children had also a lot of fun there. There were a lot of small instalation from different Ghibli movies such as "My neighbour Totoro"or "Spirited Away", reconstruction of Miyazaki working room (again huge French and Industrialization era influence) and the huge doll cat bus full with children. The best part of the museum was a short Ghibli movie - unfortunatelly in Japanese, but even though very beatiful one.
After Ghibli we made a short walk in Ueno, where according to our travell guide, we were supposed to find another piece of the old Tokyo - Ameya Yokochó- indeed it was not that spectacular - just an average market - or maybe it was the rain that created a wrong impression of this place, but I still believe that the place was very overrated.
Anyway the next stop for the day was Takadanobaba. Saori told me that this is the only one line on the Yamanote Line,where you could listen to different music - the one from the movie Atom Boy. The explanation is quite trivial - this was the neighbourhood of the Atom Boy creator.
Actually we went to Takadanobaba, in order to have a look at Saori´s university - Waseda - quite impressive campus. We had a dinner in one Izaqiya afterwards and I tryed the most disgusting thing ever - fish guts.

Day 5:

This was our Tsukiji market day - we did our best to get up early. I was told that we have to be there at 08:00 am, in order to catch the fish auctions. Well, we missed it, but we were just in time for the big Suchi eating.
Tsukiji Fish Market is known as one of the biggest Fish markets in the world. The place is really huge. Some months ago it was closed for tourists, because some English guys were making some dirty jokes with the raw fish there. Now it is open again and you could have a walk there. However, you really have to watch out , no wonder that all people there wear rubber boots.
Just a few meters from the market hall, you could experience the taste of the famous Tsukiji fish. Well, you have to be a bit patient. Usually the sushi places are very small and you have to que one hour or even longer. The sushiplace keepers usually let about 10-15 people in, serve them the ordered food and kick them out after 20 or 30 minutes. Only then the next group could get in. You usually order your food, when waiting in the line, so the sushi cook already knows what to prepare for you. They do it simply in front of you with such a skilled move that you are sometimes wondering,if this guy there is a human or a sushicooking humanoid. The sushi is really frish and tasty. So I can only recommend it, though a bit expensive.
The next must see place in Tsukiji is the Hama-rikyu Garden. Lovely place just next to the fish market. The garden is typical example of the Edo period - the family garden of the Tokugawa Shogun. However the best part of the garden is the amazing mixture of harmonic tea houses and lakes and the towering skyscrapers as a coulisse of the modernity. The garden was full with old guys with professional digital cameras trying to catch up some micropics of one yellow flower. Somewhere on the entrance it was said that the plants in this garden are chosen so that at least one of them blooms every season.
The next stop was far away from the old Edo time. With other words we rush in the modernity of Shiodome - skyscrapers, luxury shops and French restaurants and somewhere in the mid of modernity we found another hint that took us back in the time to the steaming plans of Manchester - one post industrial clock designed by the Ghibli guru Miyazaki.
Then we rushed to the imperial Palace. Well, actually rush to the Palace is a kind of exageration, because the Palace is completely closed and surrounded by a moat, but at least we met there one of the most cheerful Japanese people I have ever seen. An old guy, who has never been abroad, but nevertheless he was speaking an amazingly fluent English. He told us that he has started learning Chinese and English with some audio books and now he is coming everyday to the Imperial Palace and talking to the tourists, in order to practice. All old guys seem to be similar everywhere in the world. He was complaining that Tokyo is getting every day dirtyer and the young people are very impolite. Well, we tried to becalm him by saying that Paris or Berlin are even worse, but he was not really willing to believe us. In his imagination Europe was the Paradise.
In the night we went to have dinner with Motoko - Yuki´s and Shin´s friend she took us to one Izakiya and showed me the second best thing in the Japanese kitchen (after the sushi) - the Edamame - boiled and salty soya beans - mmmmm. Now when I go to eat Japanese food in Berlin, I always order them – my personal Tokyo connection.

Day 6

Saori told us that if we want to see the city of the future – Odaiba is the place. Well, to be honest the future there begins from the subway – the line the Odaiba is without a driver and the rails are in the air and go over the Tokyo bay. I felt for the first time in my life like in a character of a science-fiction movie. Odaiba is a manmade island, cobbled together from the dreams of the bubble economy. Nowadays you go there either to visit the national museum of emerging science & innovation – Miraikan Museum or to climb on the Fuji TV tower, which looks also like a setting from the science fiction movie. I have heart that one of the main reasons for the candidacy of Tokyo for the Olympic Games 2016 is exactly this island. They want to build the Olympic village there and to use somehow this heritage for the bubble economy.

If somebody asks me, which is the best place in Odaiba, I will not hesitate to say the Miraikan Museum. The museum is one of those places that could inspire every child to study science. We saw there among others a short show with the Honda´s humanoid Asimo, earthquake simulator and a gorgeous manga movie about the space elevator.

After the museum we climbed to the Fuji TV tower, which was a big trap for tourists especially considering the storm outside this day.

In the night we visited the next lovely neighbourhood (again with huge French influence – Harajuku&Aoyama). Besides the luxury designer shops, which were not less than those in Ginza, this neighbourhood is famous with the cutie shops, where you could find all sorts of infantile outfits.

The final touch of this night was one running sushi in Shibuya – just in front of the noodle place - Ogawa Bashi. We just took our places there starving and ready to eat the whole sushi in the world, when the number of the plates on the running band just started to decrease. The cook told us something and we just nodded expecting the plates to start running around again, so our disappointment was really great when he just put all boxes with fish in the fridge and closed the running band…lost in translation we went back to the hostel.

Day 7

Our last day in Japan was devoted to the lovely town of Kamakura. We were told from a friend of mine that going there would be a total waste of time, since the only one thing worth seeing there is the statue of the sitting Buddha. Luckily everybody is writing his own story and we decided to go there and give Kamakura a chance and Kamakura did not let us down ;-)

Kamakura is the ancient capital of Tokyo. The town is famous with its unagi and the temples, which have grown as mushrooms through out the whole city. We visited three temples and my favourite one became the Hokokuji Temple in the outskirts of Kamakura with a lovely bamboo forest, where we drunk a poison green matcha. An old lady mixed the matcha powder with a big brush and passed it in a bowl to us. Maybe it was the sun or the magic bamboo forest or it was the mysticism of the Buddhist temple, but this was the tastiest matcha I have ever drunk and the most harmonious moment in Japan.

After the Hokokuji Temple we visited the sitting Buddha, which was obviously the tourist highlight in Kamakura. Shortly before taking the train back we went to the ocean….my second one. Unfortunately the weather was quite foggy and we were not able to see Mount Fuji…next time ;-) The ocean was full with surfers and eagles...ma magnificent feeling, magnificent country, magnificent Kamakura...

We spent our last hours in Tokyo trying to catch out the last places we haven´t got the chance to see in this one week. We went to the Tokyo´s sincity - Roppongi. However the only two things we had the chance to see there were two huge shopping centeres full with luxury store...the next Dior, Escada and the other usual suspects.

One of the best parts of Poppongi is the spider statue just in front of the Roppongi Tower and the marvelous view from there to the Tokyo Tower - really beautiful in the night.

We said CIAO to Tokyo eating sushi in one of those sushi running places - mmmm. The last touch was the visit to our last Game Arcade, where we made a couple of those funny teeny sticker...was a m agnificent day and evening...Thank you Saori.

It was time to say goodbye...to Saori, to Tokyo, to the sushi places, the order and the Khaosan Ninja hostel...well, every end is the beginning of something else..and even sounding pathetic, this is the beginning of my next plan to go to Japan.

Tokyo, Day 2

2009-03-22T12:51:00.000-07:00

Well, as I´ve already mentioned Akihabara was a big disappontment. So I cannot really explain why we came back there on our 2nd day in Tokyo...but anyway, we had the chance to enjoy Akihabara by day;-) and to surf a bit through the electric city, where we met our friend Pleo - the baby dinozaur. Well, besides Pleo, Ahihabara can offer more or less the same by day time - gaming arcades, manga cafes etc.
After Akihabara we approached another part of the city - the lung of Tokyo - Meiji-jingu. There we had an appointment with Katja´s sister, who has spent tha last 2 years working at the shrine. We ate quite good sashimi and she told us really enthusiastic a couple of things about Japan. It seemed she really enjoyed it. Afterwards she gave us a tour in the shrine and told us some of the legends of the shrine. We. washed our hands as the shintu followers, took lucky charms, versed by the Emperor Meiji and Empress Shoken and finally visited a gorgeous exhibition about lacquered objects of art. The highlight of the exhibition was a lacquering workshop, where me myself drown the three monkeys from Nikko.
The next stop for this day was Shinjuku, where I met my beloved Erasmus friend Saori....it has been really a long time, but I think it is always like that with the soulmates, you always feel like you have met them just the other day for a cup of tea - as you have never been some ten thousands kms apart. The evening was really gorgeous - we ate in one running sushi, where a Japanese chef took a bit wasabi with his thumb and put it carelessly on our plates. The running sushi has its quite weird pricing system. Different sorts of bits are put in different small plates. On the wall you have a kind or price list for what price does every type of plate stays for. So finally the waitress would come to you and would count the types of plates and will tell you the bill. Genius in its simplicity. After the running sushi Saori took us to one of her favourite student bars, where almost all tables, where occupied by students in suites. Saori told us that they were at a kind of hiring casting. The bar was only with floor tables - quite authentic. There I had for the first time of my life green tea icecream (not bad at all) ;-) We wre still pretty jetlaged, so shortly after the first the beer we were ready to go to the hostel.

Tokyo, Day 1st

2009-03-15T08:40:00.000-07:00

Amsterdam Schiphol was the first stop on our way to Tokyo. Maybe the most impressive thing there besides the exhibition about the Dutch influence in Japan was the naked scanner and the most impolite staff ever. Anyway we overcame this one, got in the plane and fell in the indefinite lightness of the timelessness.
After 12 hours - totally jetlaged - we arrived in Tokyo. The first minutes there broke my expectations for one country, where everybody speaks English. Well, we realised quite fast that we have to find our way to communicate with hands and legs.
We finally managed to reach the hostel, though on our way there we were surpised to realise that the subway map in the Lonely Planet incudes just 50% of the metro lines in Tokyo and the most maps in the metro were in Japanese. The good thing in Japan is that if some English speaking Japanese people see your confusion with the Tokyo metro, they come to you and really try to help you. So thanks to one guy, we have discovered the parallel universe of the JR network - a kind of the local S-bahn or the second metro.
Finally we made it to our Ninja Khaosan hostel. I can only recommend this one. Very kind stuff and the place is unbelievably clean :-)
In the night we went to the famous Electric City - Akihabara. Well, the idea was not that smart, because the neighbourhood offers just plenty of shops for computer games, manga book shops and consumer electronic, but basicly the area cannot offer anything futuristic or spectacular as said in the travell guides. So we a bit lost some hours there, but at least we found a nice place to eat. Well, one of the interesting things about Tokyo is that the most bars and restaurants are hidden in blockhauses. You usually get in the elevator, press one button and then you will find yourself in one of those hidden places that sometimes look more than fancy from the Berliner prospective. So we went to one of those places, where the staff was more than kind. We understood eachother with hands and legs, but we managed to get a table and a menu. Well, this system turned out as not that effective, so she found obviously the only one English speaking person there - the kitch boy, who really helped us with ordering the most tasty food for this day. Well, the problem of the Japanese restaurants is that the portions are very tiny, so you really have to take more than one, in order to get full, but maybe this is a kind of Western thinking. Maybe the Japanese philosophy is not just to get stuffed with food, but really to enjoy it ;-)
I think these were the highlights, if I could call them like this, in our first day in Tokyo.
To be continued...

HUMAN ZOO

2009-02-08T12:05:00.000-08:00

My first movie on Berlinale this year was the French/Danish co production “Human Zoo”. I saw the movie title in a Newsweek article some days ago and since the review was really promising, I decided to add it to my personal Berlinale program. I was expecting a painful Balkan story, embedded in the Balkan humor – something like Underground or Balkan-Kan, I guess. Actually the film was completely different. It was quite obvious at first sight that the film was directed by somebody, who doesn´t come originally from the Balkans. The movie was dealing with many important and painful moments from the Balkan reality; however no real aspect was picked out as a central topic. I would even say that the variety of the topics picked up for this movie was too ambitious to be shown within 110 minutes. Finally no one of the topics was really carried out in its whole complexity. And this was a pity…
Many times it was a bit confusing to follow the action switching between the barbarity of the Serbian army in Kosovo, the Bonnie and Clayde story in Belgrade, the destiny of the main character Adria (maybe the name has a kind of symbolic meaning for the region – Adriatic Sea as border between the wild East and the coveted West) in Marseille and the life of the illegal immigrants and the Arab minority in Marseille. The filmmaker and in the same time the main character of the movie – the Dane Rie Rasmussen – told the public before the film that she is a girl and the movie finally is a love story, though I had some problems distinguishing between the love story, the social drama and the gangster movie. Besides that I was wondering the whole time why the main character was everywhere in the movie – ok, she is a main character – that´s fine, but in some scenes it was really overexaggerated, moreover she didn´t even have any specific function in more of the scenes. Instead of this Adria was just accompanying her savior (a Serbian deserter) from the cruelty of the Kosovo war , who was punishing former military criminals on the streets of Belgrade, stealing money from some banks or carrying out illegal arms trade. Finally they developed a kind of love relationship – though a quite strange one – I won´t spoil this part. The role of the main character in the Marseille part of the movie was also kind of confusing. It was not really clear, if she was somebody, who was fighting for justice saving her friend from the claws of the Marseille red light district (one of the visual metaphors in the movie for HumanZoo), hiding herself from the police or making love with her American boyfriend. Actually the love scenes were one of the few really esthetic things in the movie.
The rest was cruel reality, but as I told at the beginning every of these realities deserve its own movie, otherwise each of these problems is just blown out, because even the Zoo is a place, where everything has certain structure, otherwise it becomes Human Jungle.

2009-01-27T13:14:00.000-08:00

провал.

Нека си измием ръцете

2009-01-25T08:31:00.000-08:00

От няколко дни пресата и общественото мнение се надпреварват да обвиняват BBC в коравосърдечие. Англичаните имаха неблагоразумието да откажат на Disasters Emergency Committee излъчването на призив за хуманитарна помощ в Газа. Съвсем логично това предизвика ураган от коментари в световната преса. Стигна се дотам, че генералният директор на BBC - Mark Thompson - написа един от редките си постинги в блога на BBC, за да се оправдае за случилото се. Оправданията прозвучаха доста кухо на фона на стотиците цивилни жертви в Ивицата. "Не можем да призоваваме зрителите и слушателите си да правят дарения, които няма как фичически да стигнат до нуждаещите се. Ето, вижте допуснахме призивите за нуждаещите се в Бурма. Може би ситуацията ще се промени и скоро ще има как помощите да бъдат изпратени, но за момента това е изключено. А и освен това BBC не може да си позволи да загуби имиджа си на безпартиина медия. Нали в крайна сметка призивът ще включва същите кадри, които ние излъчваме в новинарските си емисии. Някои хора веднага ще решат, че заемамe позиция в конфликта. " ...Хммм, струва ми се,че май това не беше пречка за BBC да подкрепи LifeAid.
Все пак ми се струва, че е малко безотговорно някой да говори за безпартийност, когато децата в Газа умират от глад. Точно на това място свършва политиката и започва човещината, ако за нея е останало място от злободневието на деня...
http://news.bbc.co.uk/2/hi/uk_news/7849943.stm

Noname

2009-01-11T13:49:00.000-08:00

Сякаш през последните години се наложи мнението, че Балканите са безнадеждно корумпирани и едва ли могат да родят друга положителна новина освен някой златен медал от Олимпиада (в случая България и това скоро ще се превърне в изчезващ вид) или някой писател, музикант или художник, който странно защо се е реализирал в западна посока от татковината. През последната седмица работих над един проект наречен – Southeastern Forum for Sport and Culture. Цялата идеята на проекта е да се подобри мърлявия имидж на Западните Балкани в Европейския Съюз. (Завалиите могат да са ни доста „признателни“, че така им постлахме през последните месеци). Както издава самото име и тук отново ще мотивираме европейците да заобичат Западните Балкани с хляб и зрелища. Хлябът като част от кулинарията, а тя пък като част от културата, а зрелищата така или иначе минават под знака на спорта и културата.

Та в този ред на мисли реших и аз да драсна няколко думи за Илия Троянов. Малко е странно, че името му изгря на българския културен хоризонт едва с филма “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Чудя се кога ли някоя от нашите тиквени глави – пардон, управляващи – ще реши за малко ПР да му връчи орден или поне да се подреди усмихнат до уши на снимка до него.

Но сега обратно към Илия Троянов. След всички държави и континенти, на които е живял най-точното определение за него е космополит. Троянов е роден през 1965 в София, но още през 1971 семейството му избягва през Италия в Германия, откъдето съвсем скоро се озовава в Кения. Троянов се връща още веднъж в Германия, за да завърши право и етнология в LMU München. След това заминава за Мумбай, а в момента живее в Кейптаун (ЮАР). Написал е няколко книги, сред които в Германия най-популяран става „Събирачът на светове“. Книгата става бестселър в Германия, макар че след като я прочетох, мога да кажа, че такава книга може да стане бестселър само в страна като Германия заради високата си описателна стойност. Главният герой събира светове на четири континента и в четири културни пространства. Всъщност при такава фабула няма как романът да не стане описателен. Английският офицер Ричард Бъртън не успява да се приспособи към колониалните привички на Британската корона и започва усилено да изучава хинди и санскрит, да се интерсува от местните порядки и религии и да обикаля Индия дегизиран като местен. Така съвсем скоро той решава да приеме исляма, а скоро след завръщането си в Европа заминава на поклонение в Мека и Медина. По такъв начин се превръща в един от първите европейци видели свещените за мюсюлманите градове. Последното голямо пътешествие, за което разказва Троянов е търсенето на изворите на река Нил, за което Бъртън е натоварен от Кралското Географско Дружество. Това е и първото пътешествие, в което Бъртън е изследовател, а не шпионин на короната. Докато четях книгата през цялото време ме глождеше въпроса дали Бъртън е позитивен протагонист, любипитен и търсещ приключения или негативен шпионин и предател, който записва ревностно всяка привичка на местното население и я предава обратно в Империята.

Илия Троянов също не дава отговор на този въпрос – той остава по-скоро студен раказвач на пътешествията на Бъртън и не си позволява да чете излишен морал. Самият стил на романа е такъв, че разказът се води от хора, с които Бъртън е предприемал путешествията си – слугата му в Индия, останалите членове на караваната към Мека, водачът му в африканската джунгла. Всеки от тях дава своята оценка за Бъртън, но тя носи по-скоро оттенъка на културните разлики, отколкото на личната оценка.

И все пак аз изпитах известна завист в края на романа към Бъртън. Завист, че му стиска да зареже всичко, да се вглъби в себе си и да си е самодостатъчен почти един цял живот, а и известна доза възхищение, че отказва да бъде конформист по традиционния за епохата си начин.

А в крайна сметка всичко това все някога ще мине – опасните пътувания, самотата, гнева от видяното и само написаното ще остане.

Комикси по никое време.

2008-12-07T13:19:00.000-08:00

Супер яко усещане е в 23:00 вечерта да си седиш в някоя шикозна берлинска книжарница и да четеш комикси на килограм .... е и малко на аванта. И ако комиксът, който четеш, е за събитията в Берлин по време на залеза на Ваймарската република удоволствието се превръща в свещенодействие.

Вчера както си разглеждах разни книги в книжарница Dussmann и се опитвах да убия 2 часа, попаднах точно на такъв комикс. Заглавието, колкото и банално да звучи, е „Berlin“. Автор на комикса е американецът Jason Lutes. Когато днес се порових във Wikipedia установих, че комиксът се състои от две части ( „Berlin. City of Stones“ & „Berlin. City of Smoke“). Действието в първата книга описва две сюжетни линии: връзката между студентката по живопис Марта Мюлер и журналиста Курт Северинг и разпадането на едно семейство от работническата класа заради комунистическите възгледи на майката и нацистките залитания на бащата. Книгата завършва кърваво със събитията от кървавия първи май на 1929 година. Втората книга, на която попаднах вчера, проследява болезнените събития от първомайската демонстрация. Социалното недоволство в Берлин се изостря, работници губят работата си, евреите се опитват да останат по-ники от тревата, предчувствайки набиращото сила човешко безумие. Като в някаква паралелна вселена богатите берлинчани се опитват да се изолират от действителността шмъркайки емфие в swing клубове. И като още една паралелна реалност, група журналисти и пацифисти, начело с Курт Северинг и Карл фон Осиецки се опитват да предупредят света за нарушаването на Версайския договор от немското правителство и настъпващата кафява чума.

За периода между двете световни войни са изказани милиони думи и са изписани тонове хартия. „Berlin“ обаче е един елегантен и минималистичен начин да се покаже безумието на тази епоха.

За градивния сарказъм

2008-11-23T12:45:00.000-08:00

И тогава настъпи 04. юли и светът осъмна с една война по-малко и няколко добри новини повече. Поне това е посланието на появилия се преди повече от седмица *специален брой* на New York Times. http://nytimes-se.mayfirst.org/NYTimes-SE_spreads.pdf

И наистина ако читателят разгърне вестникът публикуван от група леви организации, би разбрал най-малкото по прекалено добрите новини, че има нещо гнило в Дания. Кога за последен път сте отваряли вестник, който да не звучи като дневна сводка на МВР или поне като безумно размяна на политически вицове межу приятели, пардон политически опоненти. Та да се върна на специалния брой на New York Times. Специалният брой, който няма нищо общо с оригиналните издатели на ежедневника, завладя улиците на най-големите американски градове с новината за края на войната в Ирак. Но добрите новини не свършват дотук. Инвестициите в инфраструктурата ще се увеличат, Джордж Буш ще бъде изправен пред съда за държавно предателство, петролните концерни ще бъдат одържавени и с печалбите от тях ще се финансират мерките срещу глобалното затопляне, безплатни държавни университети за всички, автобусни платна в Ню Йорк, Harvard Business Administration School и редица ПР агенции затварят врати. С други думи добрата новина е, че всичко, което бичува нашето капиталистическо общество и се върти в медийния дискурс трябва да се изтрие с гумичка, за да отстъпи място на една нова ера. Вестникът е направен толкова мераклийски, че читателят дори се натъква на няколко реклами, сред които плачевен призив за помощ от Heritage Foundation, която почти сърцераздирателно се моли да я подкрепиш, за да продължи да промотира ценностите на свободния пазар.

За привкус New York Times се извинява, че е дал трибуна на Thomas Friedman и неговите „идиотски” памфлети за Ирак. Вероятно най-късно в този момент читателят трябва да се усети, че чете няколко добри пожелания, които имат за цел да напомнят на Обама, да не забравя обещанията си.

Според немския вестник Die Zeit, изборът на New York Times не е случаен. Вестникът губи масивно доверието на либералните си читателите заради подкрепата на войната в Ирак и безкритичната подкрепа на политиката на Буш. Заемането на грешната страна не позволява на вестника дори да спечели консерваторите на своя страна, защото за тях той винаги ще носи либерална стигма.

Може би този сарказъм е точно една покана на левите либерали към New York Times да загърбят миналото и да върнат истинското лице на вестника. Може би е едно светло пророчество в миналото – поне на мен ми се иска да бъде така. Може би е просто някакъв ексцентризъм. Във всеки случай този сарказъм е далеч по-светъл от сарказмa на „ Die Pleite“ – ляв вестник (направо комунистически) през 20те години на миналия век, който предвещава със своите карикатури идването на националсоциализма.

“Waltz with Bashir“ vs. „Flipping out“

2008-11-16T07:56:00.000-08:00

Какво е общото между “Waltz with Bashir“ и „Flipping out“ – демоните от миналото, доброволната амнезия, желанието да погребеш завинаги спомените. И двата филма се заиграват с темата за пост-казармените травми на израелските войници. И двата филма използват документални кадри от Палестина и Ливан. И двата филма те изпращат вкъщи с горчив привкус от абсурда на войната.

И някъде тук свършват приликите и разликите. “Waltz with Bashir“ е изпипана до съвършенство анимация за Ливанската война 1982 . Режисъорът разказва от първо лице за опита си като израелски войник и се опитва да възстанови забравеното. Сякаш мозъкът му е изтрил всички травмиращи спомени от войната – нещо като да загубиш съзнание от болка. Първите спомени изплуват на повърхността, когато негов приятел му разказва за своя натрапчиво повтарящ се кошмар от войната. Това кара Ари Фолман да тръгне по следите на миналото и успява в серия от разговори със стари приятели от военната си част да възстанови мозайката. Това, което си припомня кара зрителите да излязат безмълвни от салона. Фолман щрихира ужасът на войната с помощта на удивителни анимации, като първо заснема живи кадри, върху които се развихрят аниматорите (за сравнение можеш да метнеш едно око на „Waking Life“). Цинизмът на войната е многопластов. Израелските войници стигат ливанския бряг на борда на т.нар. “love boats”; по време на филма звучи парчето “This is not a love song”; войник сънува кошмари със застреляните от него по време на войната 26 кучета. Фолман оставя най-бруталното за финал – документални кадри от клането в бежанския лагер Сабра и Шатила на палестински цивилни от християнските фалангисти в Бейрут като отмъщение за убийството на ливанския президент Bashir Gemayel. Тези кадри са и основната причина филмът, макар и анимационен, да бъде забранен в много страни за деца под 16 години. Жалко! Така се осакатява целият замисъл на Фолман да покаже именно на младите хора какво се е случило по време на Първата Ливанска Гражданска война. За разлика от войната във Виетнам, войната през 1982 не се превръща в любима тема на холивудските режисьори, така че малцина днес знаят развитието на историята. Всеки от израелските войници, които наблюдават безучастно клането на 800 жени и деца, се справя по свой начин с травмиращите си спомени, а за Ари Фолман, Сабра и Шатила са като сянка от ужасите на Варшавското гето. Някои напускат Израел и тръгват да търсят щастие и забрава продавайки фалафел в Холандия, други погребват спомените дълбоко в себе си и избират пътя на доброволната амнезия.

За жалост в случая с Близкоизточния конфликт историята не учи, а само се повтаря – година след година, поколение след поколение. Това става видимо в другия израелски документален филм нашумял около Берлинале 2008 - „Flipping out“. За разлика от “Waltz with Bashir“ филмът е изцяло документален – липсват красиви анимации, но зрителят получава като компенсация няколко омайващи пейзажа от Гоа. Но докато във “Waltz with Bashir“ Али Фолман се опитва да се справи с личните си пост-травматични спомени от войната, то Йоав Шамир описва няколко репрезентативни истории за стотици младите израелски войници след уволняването им от израелската армия. Удивително голяма част от тях заминават за индийската област Гоа и се опитват с помощта на magic mushrooms (и какво ли още не) да забравят видяното и преживяното. Те търсят просветление на душите си, както преди хиляди години техните предци са търсили Обетованата земя, както казва един от героите вър филма. Шамир намира примерите за своя филм в клиники за борба със зависимостите в Израел. Отначало средство за забрава, често пъти бившите израелски войници обикват до такава степен изкушенията на Гоа, че няма сила, която да ги премести от Индия и уютните комуни, където денят започва със “space cake” и завършва с гоа партита. Така често пъти притеснените им родители идват лично, за да приберат у дома блудните си чеда. За жалост това, което намират там са изкривените сенки на техните деца, откачили главата си от ежедневни дози гъби и LSD. Блудните синове и дъщери се връщат вкъщи с друга болка, сега те трябва да лекуват зависимости, а не пост-казармени психози. Въпросът е, че това е само разсейване и забравяне на единия проблем, защото се е появил по-сериозен. Чудна работа след колко време отново ще се появят онези кошмари от обискирането на поредната палестинска къща или по погрешка ранено палестинско дете и те ще тръгнат да търсят погребаната в гоа партита и magic mushrooms истина.

И кому е нужно всичко това? Колелото на историята се върти. (...)1982, 1990, 2003,2006 са едва малка част от годините, в които ужасът на войната е оставил своите дири по телата на осакатените, в душите на осиротелите деца, в кошмарите на войниците. Остава въпросът защо за хиляди векове човешка история не сме поумнели поне малко.